166 години стават днес от рождението на Атила Зафиров - български офицер, генерал-майор и борец за църковна и национална независимост. 

Роден е в Калофер на 16 август през 1858 година. Баща му, Спас Зафиров, който произхожда от видния възрожденски учителски род Зафирови от Пещера.

Зафиров завършва Пловдивското класно училище през 1877 година. Участва като доброволец в Руско-турската война (1877-1878). След Освобождението постъпва в командата на волноопределяющите се, а по-късно във Военното училище в София. Завършва с втория випуск на 30 август 1880 г. и е произведен в чин подпоручик. Следва в стрелкова школа в Русия. На 30 август 1883 година е произведен в чин поручик. По време на Съединението е командирован в руската армия за усъвършенстване на подготовката си, но след обявяване на мобилизацията се завръща.

През Сръбско-българската война (1885) командва Комщицкия отряд, който разбива батальона на майор Милошевич на 6 ноември при селата Ропот и Комщица. Под командването на Коста Паница участва в боевете при Славиня, Височка Ржана и Пирот. За проявеното мъжество и умелото си командване е награден с Орден „За храброст“ IV степен.

На 24 март 1886 г. е произведен в чин капитан. Участва в преврата на 9 август 1886 г., включително и в конвоя, който екстрадира княз Александър Батенберг от страната. След контрапреврата Зафиров е уволнен от армията и емигрира в Русия, където служи в руската армия. През юли 1895 г. е произведен в чин щабскапитан, през 1898 – капитан, а на 16 юни 1898 г. – майор. През същата година се завръща в България и служи в 22^-ри пехотен Тракийски полк и 9^-и пехотен Пловдивски полк. От 1904 година е подполковник, а от 1910 година – полковник.

През Балканската война и Междусъюзническата война (1912-1913) командва 26^-и пехотен Пернишки полк. Отличава се при превземането и защитата на връх Повиен през октомври 1912 година. Участва в отбиването на турския десант при Шаркьой. Награден е с Орден „За храброст“ III степен.

След войните полковник Атила Зафиров е военен комендант на българските части, разположени в Ксанти, Западна Тракия.

През Първата световна война Атила Зафиров командва Трета бригада на Първа пехотна Софийска дивизия (41 и 42 пехотен полк) и се отличава в бовете срещу румънската Девета дивизия при село Сарсанлар (през 1942 г. селото е преименувано на негово име – Зафирово). На 15 август 1917 г. е произведен в чин генерал-майор. За участието си в Първата световна война отново е награден с орден „За храброст“ IV степен.

Генерал-майор Атила Зафиров умира на 24 януари 1922 г. в София в нищета.