Пловдив отбеляза 120-годишнината от рождението на големия български художник Златю Бояджиев днес. Програмата включваше фициално откриване на изложба, посветена на твореца, и представяне на луксозен албум със заглавие "Димитър Пампулов представя: Портрети от Златю Бояджиев".

За туристи и посетители в къща-музей "Златю Бояджиев" в следобедните часове е предвидена презентация "Хронос и топос в платната на Златю Бояджиев". Тя е на уредника на къщата Валя Ангелова и пренася публиката във времето и пространството на платната на Златю Бояджиев.

В 16 ч. ще има прожекция на документалния късометражен филм "Художникът Златю Бояджиев", създаден през 1961 г. Сценарият е на Хаим Оливер и Цанко Лавренов, режисьор е Иван Попов, а оператор е Барух Лазаров.

За големия художник разказва внукът му – телевизионният журналист Златин Бояджиев.  

- Златине, какъв е личният ви спомен за Златю Бояджиев?

- Живях около 6 години с него в една къща, в една стая. Бях малък, но имам реални спомени. Той беше човекът, който движеше всичко в семейството. Той ме научи на нещо много важно – човек трябва много да работи, да се опитва да популяризира това, което прави. Той беше вече известен и хората ходеха при него. Искаха да го видят, какво прави. Ставаше в 5.30 ч. и в 7 часа вече беше в ателието. И така години наред.

- Погледнато отстрани пътят му е бил сякаш без препятствия, но наистина ли беше така?

- Не е така. От разказите на моето семейство знам, че след болестта му е било много тежко. Но и преди това не е било леко. Още когато е 17—18-годишен, започва сам да прави нещата. След като завършва Търговската гимназия, работи като писар в Брезово. После е пощальон в Бургас. Когато идва в Пловдив, решава, че иска да учи друго нещо. Отива да учи в София и няма кой да го издържа. През всичките тези години се справя сам – сам си строи къщата в Пловдив, сам си финансира пътуванията с научна цел, сам издържа семейството си. През цялото време е имал желанието и е полагал усилия, за да живее добре и той, и семейството. След болестта го спохожда още по-голям успех. Получава всички награди в неговата сфера и това му дава увереност, макар че е бил болен и му е било много трудно.

- Как се е спасявал от цензурата и партийните повели на режима?

- Спасила го е болестта. Златю рисуваше това, което си пожелае. През 50-те години на 20 век при големите репресии срещу художествено-творческата интелигенция, той е вече болен. Възприемали са го снисходително: „Дайте да помогнем на този болен човек, той си рисува там едни работи, ама да го оставим като има желание”. Това му дава възможност при репресиите, заради които десетки художници те отказват и не правят изложби, да оцелее. Социалистическият реализъм не успява да завладее изкуството му. Той рисува един постимпресионизъм, много модерен на запад, немислим и невъзможен за България в периода на 50-те години от 20 в.

- Той е имал възможност да се възползва от славата си, а е поискал само една тоалетна. Разкажете тази история.

- Така е, той можеше да поиска всичко, което можете да си представите, но не го направи.  В старата къща, в която беше ателието му, нямаше тоалетна, той поиска това. Тогава Дража Вълчева – виден комунистически функционер, го посещава и на въпрос какво иска, той ѝ казва, че има нужда от тоалетна. В този период имаше проект на държавата да му бъде направено ателие, за да има пространство за съхранение на картините и да рисува. Това така и не се случи. Та така – нека да му направят поне една тоалетна.

- В ателието му са гостували известни личности. Имате ли лични спомени от такива срещи?

- Бил съм много малък, но имам снимки. Помня посещението на Николай Гяуров, доведе го брат му – партийния функционер Кочо Гяуров. Дядо ми рисува портрета на големия оперен певец в продължение на 2 дни. Много известни хора посещаваха ателието му – писатели, актьори. Искаха бай Златю да им направи портрет, да го гледат как работи. Гледаха го с респект. Художниците го уважаваха като доайен.

- Голямата изложба, която бе открита в чест на годишнината му, носи заглавието „Послания”. Какви всъщност са посланията, които Златю Бояджиев отправи към публиката?

- Думата „заедно” той я показва още през 50-те и 60-те години на 20 в. в картините чрез събирателните образи не само на семейството, но и на хората в неравностойно положение, болни или с други тежнения. Пример е портретът на Мильо.  Това е и посланието на Златю Бояджиев – „заедно” в съчетание  с любовта му към българина.

- Успяваме ли да почетем подобаващо големите си личности?

- Присъствал съм на юбилейни изложби от времето, когато отбелязаха 80-годишнината му в София. Имаше специална програма. После имаше честване на 100-годишнината му, после през 2013 г. на 110-годишнината му – все в София. Държавата освен тези изложби и книгите за него не успя да покаже изкуството му, както и на други големи художници, извън страната. Да видят по света, че в България творят големи артисти и нещата не са такива, каквито те си ги представят. Че едва ли не тук всички са подчинени на партийната повеля. А всъщност тук са се случвали неща, преди те да се случат на запад. Държавата няма такава политика. Свикнала е да прави концерти, но с изобразителното изкуство изостава драматично. Не е показано цялото богатство, което макар и по-кратко, е много пълнокръвно.

- Какво се случва с картините, които бяха откраднати от семейството ви?

- Не съм получавал сведения какво се случва поне от 6-7 години. Вероятно МВР вече и не разследва, тъй като няма никаква информация. Имаше много следи, но резултати няма. Още тогава – през 2011 г., от МВР казаха, че ще направят един регистър, който да е публично достъпен, за откраднати картини в България. Още няма такъв!

- Какви лични вещи ще видят посетителите в изложбата в къщата музей на Златю Бояджиев в Пловдив?

- Ние предоставихме лични вещи на Златю Бояджиев за тази изложба  - личният часовник, с който се будеше всяка сутрин. Ще видят и личното му радио, което беше в спалнята. Пускаше си го сутрин. Обичаше народна музика и тракийски песни. Предоставили сме и бастуна и работния му костюм, на който е захваната една връзка за обувки. На нея си завързваше молива, за да не го губи. Показваме и лични документи.

- Златю Бояджиев е снимал картините си. На базата на този фотоархив можем ли да кажем какво е картинното наследство, което оставя?

- Имаше голяма колекция от снимки, която изчезна мистериозно след кончината на баща ми Георги Бояджиев – син на Златю. Снимаше не само неговите си картини, но и обектите, които са ги вдъхновили. Имаше два фотоапарата. Изчезването на снимките е голяма загуба, защото този фотоархив щеше да даде възможност да се изследва творчеството му още по-задълбочено.

Както казва Весела Радоева, най-добрият специалист изследовател на творчеството на Златю Бояджиев, досега няма албум, който да показва в пълнота картинното му наследство. Само можем да гадаем, но при всички случаи са над 1000.