Генко Генков е един от най-характерните и изтъкнати творци на българското изобразително изкуство. Известен е колкото с ярките си и въздействащи картини, толкова и с бунтарския си дух и поведение, пише bgart.bg.

Роден е на 1 февруари през 1923 година в село Чоба, Брезовско. Израства в Бургас, където завършва Полукласическата гимназия. През 1948 г. завършва Националната художествена академия при проф. Дечко Узунов. Първата му самостоятелна изложба е през 1965 година, а през 1973 е организирана ретроспективна изложба по случай петдесетата му годишнина. От 1972 година е носител на орден “Кирил и Методий” ІІІ степен. Последната му самостоятелна изложба е през 1993-та година. Генко напуска този свят на 3 март 2006-та, а малко след това СГХГ и фондацията „Генко Генков” отдават заслужена почит на гения му, излагайки картините от последния период на творчеството му (2002-2006) в „Последната изложба на Генко”.

Обявяват го за луд, затварят го в психиатрията в Курило. Само и само да не вика по софийските улици „Хайл Хитлер” по време на партийни конгреси или при пристигането на братски комунистически делегации. Тъпчат го, мачкат го знайни и незнайни творчески шефове и придворни художници. Крият го, но той се показва. Ей така, направо на улицата, с мокри картини под мишницата. Иронизират го, но той им отвръща с гениални пейзажи. Сякаш правени в друг свят. Някъде в далечното, непознатото, отвъдното.

Наричат го луд, а той им отговаря в типично свой стил, че те не могат „един гъз да нарисуват”. Чертаят програми за развитието на изкуството, а той прави изкуство без да им чете програмите.

Когато навършва 75 и му се обаждат, за да му честитят рожденния ден, той пита: „Че рожден ден ли имам?” А втората му жена Венета пояснява, че Генко няма календар.

„От рисуване и от бачкане нямам време. Няма празници, няма веселби – всичко е работа, работа, работа! Хич не ме е грижа за рожденните дни. Лекувам се от инфаркт. Една чаша вино не мога да пия. От нерви сърцето ми сдаде. Поляците се оправиха, чехите се оправиха, унгарците и сърбите се оправиха, а българите седим, мързелуваме, глезим се!”

Господ даде още 8 години на Генко след инфаркта и после го прибра, за да му рисува на него. Със сигурност и там горе този иначе опърпан, причащ на просяк и клошар мъж, размахва четката и след нея остават експресивни маски, съчетани в гениални картини. През далечната 1957 година две картини на Генко попадат в Щатите и са откупени от актьора Едуард Робинсън. Тогава изпълнителят на гангстерски роли казал: „Като гледам Ню Йорк от високото и тая малка картина – Ню Йорк по-малък ми изглежда.” След време едното платно е откупено от музея „Гугенхайм”. Така Генко и днес обитава 5-о авеню. А мястото му е тъкмо там. На него някак си повече му отива да е в някое кафене на 5-о авеню с кубинска пура в устата, отколкото у няколко празни откъм съдържание парвенюта в България дето се правят и на колекционери. Ама това е друга работа.

За Генко друг един наш гений – Богомил Райнов пише: „На пръв поглед у този човек всичко е делнично – и житейските му конфликти, и сюжетният му репертоар. Прозаични изображения на крайградски или селски пейзаж. Хълмисти терени, някое и друго дърво, някой и друг покрив, мяркащ се зад голите клони или оскъдната листовина. От такива тривиални елементи Генко сътворява своя необичаен образен свят. Защото това не са делнични изгледи, а съкровени разкрития на една фина душевност, люшкаща се между спокойната съзерцателност и сгъстения драматизъм. Защото пред нас не е баналната регистрация на очевидното, а чудото на сътворението. И понеже говорим за чудо, бих запитал не е ли истинско чудо и това, че зад този неспокоен и понякога буен в реакциите си темперамент могат да се крият състояния на такава душевна хармония?”

Същата душевна хармония впрочем струи от спокойните и същевременно неповторими пейзажи на Владимир Димитров-Майстора край Струма. На пръв поглед Генко и Майстора са на светлинни години един от друг. Единият е тих, прегърбен и почти свенлив в проявите си, а другият е експлозивен, бурен, неуравновесен и винаги в центъра на сканадала. В гениалността на изкуството си са като сиамски близнаци. Неотдавна известният френски изкуствовед от български произход Андрей Наков заяви, че Генко е мостът между великото, сътворено от Майстора, и следващото поколение български художници, в което самият Генко, заедно с неповторимия Иван Вукадинов, са темелите.

Когато сложим пейзажи на Майстора и Генко един до друг, виждаме силата на българската природа. Впрочем и Майстора, и Генко правят изкуство. Вероятно общото е някъде вътре и го има и в двамата. Както казва самият Генко: „Бездушен човек не може нито да твори, нито да разбира от изкуство. Остра чувствителност – това е изкуството…”